Чувствам се така все едно ще се разпадна без неговото внимание, ще спра да чувам и ще чувам само неговият глас, ще спра да виждам освен, ако не виждам него. Устните ми ще останат хладни и твърди освен, ако той не поиска да ги стопли. Истинската усмивка ще се забрави някъде в миналото. Всичко, от което имах нужда беше той. Чувството, когато те прави щастлива само с присъствието си, с шегите на твое име, с неговите красиви очи.Момента, в който се усмихне само защото си казала някоя простотия и ти забелязваш тази усмивка-усмихваш се и ти. Това, че ти показва, че може би си важен за него, че изпитва някакви чувства към теб, че не си просто една от всичките - това не искам да свършва. Искам да продължавам да усещам неговите ръце по моето тяло, как ме топлят в студените нощи. Как нежно ме целува и изтръпвам цялата, как бавно приближава до врата и аз вече не знам къде се намирам. Мога да седя и да го гледам в очите с часове, дори и да мълчим. Не мога да забравя и всички неща, които ми е говорил, а дали са били истина или лъжа е без значение. Усмивката на лицето му, която се появява след като ме целуне. Топлите и дълги прегръдки, с които ме дарява. Не знам дали мога и дали искам да забравя всичко това и да спрем до тук. Знам само, че той ме кара да се чувствам жива и желана, щастлива и сигурна в това, което правя и говоря. Гадно е, когато искаме някой, но никога няма да го имаме. Искаш всичко да е както преди, да върнеш времето назад и отново да преживееш всичко това. Но осъзнаваш, че просто няма как да стане и че нещо си направила, за да се объркат нещата. Разбираш го и те е яд. Надяваш се той да се чувства по същия начин, да изпитва нещо към теб дори и малко , да му пука, да иска да е с теб, но просто да го е срам. И след всеки опит да промениш нещо и не се получава започваш да губиш малко по малко всяка една надежда, която си имала. Започваш да отказваш да се бориш и да бъдеш силната. Надеждата умира последна, но все пак умира рано или късно.